Тихомир Христов е театрален фотограф с изразен усет към свещеното, тайнственото и невидимото зад формата. Работи като фотограф на Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ в Плевен, а в авторската му работа се срещат природа, абстракция, натюрморт и портрет. Особено място заемат мистичните места в България, които той възприема като жива загадка и духовно наследство, достойно за съхранение. Автор е на над 13 самостоятелни и повече от 50 групови изложби.
Тихомир Христов:
Самотата е начин да влезеш надълбоко в света си… самостоятелно, самичък, без ничия помощ… Потъваш в бездната и не знаеш кое е реалност, кое е нереалност… Всичко се слива в едно… процеп и миг… малък миг… И винаги различен… Сам в мисли, сам в действия…
Никога не мога да се наситя на самотата си. Безкрайна награда за душата ми е да съм самотен… Пречистен мой свят, пълен с илюзии… Творчеството е пречистване, недостигнатост. Да знаем и притежаваме също е грях за мен. Но всички се стремим и го правим безспирно и винаги…
Самотата е любимо състояние и занимание… Трудно мога да се наситя на нея. Потъването в нея е дар за мен… Но малко оставям със себе си, и то заради другите, които постоянно ме въвличат в своите светове. И търсят отговор да им дам… някой път им давам, но често съм съжалявал по-късно за своите думи към тях. Те са го поискали и съм го изрекъл… а е трябвало да го премълча. В мълчанието може би има толкова Истина..., стига да има кой да я усети… Самота с мълчание и без мисли… без нищо… Ето така гледам и усещам… В точката гледам и тя гледа в мен… и след това няма точка … няма и мен… А другите ще кажат: ,,Той гледаше в точка, а сега и него го няма… къде е той…защо го няма?... Следваше себе си… Дразнеше ги с присъствие, а сега ги дразни с отсъствие… Не обичат хората промяната… тя ги плаши… Навлизането в нови състояния и преживявания.
Някой път съм контактувал със свръх-интелигентни същества… дали са от други планети? Кой да каже… Водил съм и разговори с хора в психиатрични клиники – с шизофрения, алкохолизъм, деменция, Алцхаймер. Определено същите усещат извън нашата реалност. Те са извън времето, усещат невидими състояния за обикновения човек. Техните светове са живи и носят силата и аромата на живото като сила. Усещат и мъртвите, усещат и мислите ми. Ние не си говорим с тях. Когато имам въпроси, те ми казват… като състояния и мисли… Видения и знаци… Малко обръщаме на тези хора внимание, но те дават светлината в тунела… Наказани с дарбите си да виждат другото… Може би и Истината …която ни е отнета.
Винаги човек си прави проблемите сам… и след това сам си ги решава. Не съм виждал днес човек без проблеми… И самото преодоляване му дава и смисъл, че живее и прави нещо. Щастието от преодоляването е може би и смисълът му, че живее. Да преодолее, да мине оттатък, да забрави какво е било и новото да му даде смисъл като път, изживяване и различност.
Вечността е безвремие… там времето е спряло. Там мисълта е готова… има решение, но няма мисъл… мисъл без решение, защото няма нужда от мисъл, няма нужда и от решение. Състояние нито-нито, където всичко се е сляло, няма добро, няма лошо, няма ден, няма нощ. Нищо няма, а е цялостно. Нещо трудно разбираемо. Малко хора са го усетили… Изисква спиране, нежелание, немисъл… и в крайна сметка и неживот. Трудно и невъзможно е за доста хора…
Това е път до дълбоката ти Същност, от който човек се плаши, че потъвайки там – трудно можеш да се върнеш… И то нормален за другите… И ще последва пътят ти в клиники и изследвания за болен. Болен от неизличима болест – ,,Занимаващ се със собственото си същество“. Какво ще кажат другите?... Не си платил т. нар. ,,Данък обществено мнение“ и никой не е дал квитанция за извършеното плащане. Ах, каква загуба… за мен и за другите в мисълта за различията, които са ми дадени даром… или съм наказан да нося кръста си. Това е мястото, където душата ти общува с Бог… твоята индивидуална Същност. А другите ги плаши, че си се занимавал със себе си… достигнал си до някъде, а те – не. Те ,,влизат в твоята Бездна‘‘… „давят се“. А кой ще ги спаси тях? Само техните кръстове… да се хванат за тях здраво… ще са спасени…
А аз и тези като мен – неспасени и виновни за повличането към нещото и Нищото. Докосване до Създателя… малко са моментите. Няма правила и добре е, че няма такива… А самата Вечност избира в кого да се отрази, а не да се разгадае… Тя няма разгадаване… Тя няма закони… Оттам идваме, натам отиваме. А тук земното е обвивката. Да обясняваме нещото като ИЛЮЗИЯ и ИСТИНА.
Чувството на самотност е награда за мен. Тъгата, вглъбението, неспасението като промисъл, интуиция за смисъла. Това ме отдалечава дори и от самия мен. Непознатото взима връх, обхваща и най-бездънното в мен и извън мен. И се сещам една мисъл, дошла от там, някъде… ,,Не всеки, който е тръгнал със себе си и срещу себе си, е достигнал себе си… Значи аз не съм себе си.“
Всичко, преминало през мен, отразено чрез мен или преминало край мен, а и пропуснато, има еднакъв смисъл. Като живота, който отминава, за да премине през смъртта и да намери смисъл. Плуваме във времето от наши състояния, а те сигурно са забравени стари или спомени от преминалото. А споменът не старее, а само го усещаме… Споменът е елемент от Вечността. Това се спомените, запечатани в знаците, сънищата и виденията.
Веселото е заблуда, щастието е в недоизживяното ми детство и в постоянния ми контакт с по-възрастни от мен. Бях пораснало дете в детството си, самотно, странях от шума и игрите на връстниците ми. Гледах в света си, а сега моят свят гледа в мен… Не се познах, а може би и не искам. Снимане, писане са и мои постоянни ,,пояси“ за спасение. Ако другите намират смисъл в поясите ми, то значи съм ,,спасен“ в своите заблуди.
