В Древността съществата общуваха помежду си чрез светлинните трептения на своята собствена Същност. Тогава връзката с Духа не беше загубена. Всяко същество носеше съхранена част от Първородната светлина, от която всичко започна. Да бъдеш светлинен, бе нещо съвсем естествено, както бе и естествено да живееш в състоянието на безвремие и усет за свързаност, усет за Единство. 

В онези времена, светлината проправяше пътят на нещо, което впоследствие щеше да се зароди. А това бе именно - свободата. (свободата е родена от Любовта). Съществата от Древността познаваха своята светлина, но още не познаваха свободата. Те я усещаха като нещо безгранично, като нещо, което е тяхно право. Тогава те все още не знаеха, че за да придобият свободата, ще трябва да изгубят светлината…а пътят на нейното пресътворяване, щеше да бъде много дълъг…

Затова днес са нужни множество изпитания, за да може завръщането да е изстрадано, а изстрадано означава - заслужено. Когато завръщането е заслужено, се съхраняват едновременно и Любовта и Свободата. Изпитанията на Любовта правят така свободата да бъде осмислена, дълбоко осъзната и в единство със самата Любов, т.е. с Бог, с Божията воля. 

Човек трябва да има силен стремеж, който да го кара да търси Любовта навътре. Сърцето е вътре. Любовта е вътре. Слънцето е вътре. Христос казва в Лука 17:21 “Царството е вътре във вас” 

Това означава, че човек трябва да зароди Слънцето в себе си, да се самоограничи в свободата си и да обедини есенцията на своето минало и опитности в Едно вътрешно Слънце на Любовта. Но за да стигне до изгрева на това вътрешно Сърце, първо се започва от посяването на висок Идеал и идеята за безкористна работа за Бога. Именно тук Бог дава своето покровителство и импулс за извисяването на душата.

Слънцето в душата изгрява с идеята за Новия ден, за новото, за обновлението. В изгрева няма място за мисли, свързани с миналото. Доверието в Новия изгрев е приемането, че всичко, което Бог прави е за добро и за да ни приближи до Себе си. Само тогава започваме да различаваме тъмното от светлото, грубото от финото, ограничаващото от освобождаващото и временното от безкрайното. Само тогава разбираме, че изпитанията на Любовта са призив да се слеем със самата Любов, но тя ни иска чисти и сродни.

Всичко, което сме натрупали като тъмнина на миналото, заблуждения на желанията и илюзии на сънуването, трябва да бъде пречистено от изпитанията на Любовта, за да може да станем отново светлина и сродното да се слее със сродното.