Исаак Лурия, известен също като Ари (от иврит: „Свещен Лъв“) или Ари ХаКадош („Свещеният Лъв“), е един от най-великите еврейски мистици и основоположник на съвременната Кабала. Роден в Йерусалим, Лурия е израснал в Египет и по-късно се премества в Сафед, Галилея, където неговите учения и идеи променят значително мистичната традиция на юдаизма. Неговата Кабала, известна като Лурианска кабала, представлява новаторско и дълбоко тълкуване на кабалистичните текстове, особено на „Зохар“ – централния текст на Кабала. Лурия въвежда концепцията за "Цимцум" (свиване на божественото присъствие), като обяснение за това как Бог, който е безкраен, е създал пространство за материалния свят.  Концепцията "Цимцум" в Лурианската кабала е една от най-сложните и дълбоки идеи в еврейската мистика. 

"Цимцум" буквално означава „свиване“ или „съкратяване“ на иврит, но в контекста на Кабалата се отнася до символичното оттегляне или самоограничение на божественото присъствие, за да се създаде пространство, в което да възникне сътвореният свят. 

Според Исаак Лурия, Бог е всеприсъстващ и безкраен (Ейн Соф), но за да може да съществува крайният и материален свят, той „отстъпва“ част от Своето присъствие, създавайки вакуум или празно пространство – пространство на потенциал. Този акт позволява на творението да съществува отделно и независимо от божественото.

Важно е да се разбере, че това „отстъпление“ не означава пълно отделяне или липса на Бога в света, а по-скоро намаляване на Неговото явно присъствие. Божественото продължава да съществува и да влияе върху света, но по начин, който позволява свободната воля и автономията на творението. Исаак Лурия обяснява, че светът е създаден не чрез директно проявление на божествената сила, а чрез "празно пространство", което Бог е оставил за него, без да загуби Своето присъствие напълно, но оставайки скрит.

Според Исаак Лурия в процеса на сътворението е настъпил духовен „разрив“, довел до „разпиляването на светлините“ (шевират ха-келим), което е причината за злото в света. Лурия обяснява, че при създаването на света, божествената светлина е била насочена към специални „съдове“, „контейнери“ или “космически резервоари”, които е трябвало да задържат и разпределят тази светлина. Тези съдове обаче се оказали неспособни да понесат огромната мощ на божествената светлина, което довело до тяхното разпадане. При този разрив част от божествената светлина се разпиляла, попадайки в по-нисшите и нечисти измерения на съществуванието, наречени клипот (обвивки или черупки). Това събитие е причина за разпространението на злото и несъвършенството в света, тъй като част от божественото се оказва затворено в тези нечисти структури.

Задачата на човечеството, според Лурия, е свързана с „тиккун“ – процесът на поправяне и изкупление на тези разпръснати искри божествена светлина. Чрез спазването на заповедите (митцвот), молитвата и медитацията, хората участват в освобождаването на тези искри и връщането им към първоначалния им източник. Това е част от концепцията за „тиккун олам“ – поправяне на света, което е не само индивидуален, но и космически процес.

 

Елеазар Хараш за Исаак Лурия:

В Кабалата се дава едно понятие от един от най-големите Посветени, Учители, един от най-големите кабалисти – Исаак Лурия – едни от най-големите Посветени в Кабалата, Мистик и Учител. Той казва за историята: „Историята на човечеството – това е възвръщането на душите“. Тук най-вече говорим за Душите Мъдреци. И тези Души Мъдреци са се раждали като най-верен и близък образ до Истината. Защо Мъдреците могат да се изразяват ясно и дълбоко? Ще обясня накратко: Защото те са проникнали в Нищото, т.е. в Неизяснимия смисъл на живота и точно затова най-добре изразяват Истината за Възлюбения. Понеже са разбрали, че животът е неизясним, неизразим, точно на тях е дадено да могат да го изразяват.

В началото на началата Бог е трябвало да направи един изключителен избор, самият Той: дали да създаде живота или не. Той е избрал живота. Според Исаак Лурия Той много е страдал, докато вземе това решение, тъй като е виждал всичко в Себе Си като развитие. Много е страдал, но е взел това решение за живота и създал живота.

Бог е имал и друга трудност в това начало на нещата: дали животът да бъде предопределен или свободен. За Бог свободният избор е върховният избор във вселената, говорим за Божествената вселена и Бог избра свободния избор. Бог е предвидил всичко от самото начало, защото е преди началото. И свободата беше дадена. Това означава, че оттук нататък човек може да избере свободата, или съществата сами да се предопределят. Преведено това означава, че реално предопределение не съществува.

Исаак Лурия, един от най-големите кабалисти, казва още:

За да създаде света, Бог е трябвало да му даде място в Себе Си. Трябвало е да се оттегли навътре в Себе Си (понеже всичко е Бог). Той е трябвало да се сгъсти, да се свие и да се събере в т.нар. цим-цум, т.е. в една точка. Скрил се е в една точка, центъра на окръжността. Бог е направил движение вътре в Себе Си. Той е ограничил самия Себе Си, за да могат другите да съществуват. Той се е отделил от Своето дълбоко уединение и излязъл навън в изгнание, в Битие. Така Бог се е разпръснал на множество, на много части. Той е създал Битието, вселената и света, т.е. Той е отделил нещо от Себе Си, изгонил е нещо от Себе Си навън.

И казва Исаак Лурия: “Всичко създадено е акт на самоограничение на Бога.” Той е създал творение от Нищото, като е излязъл навън и го е облякъл в материя и плът. Това е Негова Божествена Тайна. После Той е допуснал строгостта, за да може след време всичко да се завърне при Него. Някои наричат това жестокост, това е неправилно. Той е допуснал строгостта.

След създаването на Творението първичната субстанция е останала скрита най-отгоре, както каймакът стои над млякото. Вътре в Себе Си Бог е оставил едно друго предвечно сияещо пространство и там в него влизат Синовете, избраните същества, след като Той им спуска лъч светлина от Себе Си и им дава откровение за Себе Си. В това предвечно пространство всичко се лее, като най-първична светлина, наречена още прасветлината на Бога. И според Василид това е сферата на плерома, т.е. Великата пълнота, или гностичното място, мястото на откровението.

От това предвечно място чрез еманация, т.е. излъчване, е възникнал първичният човек — Адам Кадмон, предвечният човек, т.е. същество преди вечността. Адам Кадмон е първото излияние на прасветлината. Той е изтекъл от т.нар. Ен-Соф, друго Име на Абсолюта, което означава още Безпределността, Безпределната пълнота. Адам Кадмон е първична висша форма, чисто духовна форма, в която Божеството е изляло Себе Си. От тази субстанция на Адам Кадмон, Кабала казва, от неговите очи, уста, уши, ноздри е излизала голяма светлина, потоци от светлина. Това е било древното, духовното и безсмъртно тяло. То се е разпръсквало непрестанно като малки точки бяла светлина. По-късно, при грехопадението, човекът се отделя от тази прасветлина, от тази цялостна светлина, и тогава тази светлина се скрива от него, но в човека остава една скрита бяла точка, чрез която след време той ще се завърне в целостта си. Тази точка е Искрата.

По-късно били създадени много същества, казва Исаак Лурия, същества - чаши (така ги нарича той — чаши), върху които се е изливала тази прасветлина — серафими, херувими — най-различни видове чаши, и т.н. до човека. Но чашите, наречени хора, не издържали на тази прасветлина и се разбили на парчета, на множество. И това е наречено човечеството.

Разбира се, има и много същества, освен сефиротите — сферите, които приемат тази светлина и устояват на нея, включително и хора-чаши, които устояват на нея. След като хората-чаши не понесли тази прасветлина, което означава висшите светове, те слезли в сътворение. Така бил създаден външният, съществуващ космос, докато преди това той бил несъществуващ, т.е. неограничен. Но е трябвало да стане външен, съществуващ, ограничен, т.е. заключен.

Зохар обяснява тази агада (т.е. легенда, или предание) за създаването на сътворен и ограничен външен космос като действие на сефиротата Гебура — т.е. сферата на Строгия съд, строгите същества. И хората били разрушени и станали външни чаши, съдове, с тела, поради голямата строгост.

Великото състрадание не е могло да смекчи тази строгост, но въпреки това светът се крепи на хармонията между състраданието и строгостта. Исаак Лурия казва: “Злото се явило, когато чашите-хора не са приели пълната светлина на Бога, за което впоследствие били изгонени и паднали в празнота, т.е. в нисшите слоеве на Бездната”. В древността тези хора били наричани „драматичните частици светлина”, т.е. изгонените частици светлина. Така хората-чаши са пропаднали във външния космос, за да могат да израснат отново. 
 

Вдъхновения от Исаак Лурия:

В чистото Сърце е скрита древна светлина, тя осветява духовния път на човека.

*

Който е познал себе си, е осветил своята древна тъмнина.

*

Истинският човек е изваян от Безпределността.

*

Молитвата е път на постепенно завръщане в Бога.

Молитвата е в сила да променя дори решения на Бога.

*

Древният е Чисто Сияние без форма.

*

Срещата с Бога е поразяваща, тя преобразява човека завинаги.

*

Всичко в света съществува в състояние на скритост, докато човек не го разкрие чрез своята вътрешна работа и духовно усърдие.

*

Човешкото Сърце е като затворен съд, който трябва да бъде разбит, за да може Божествената светлина да го изпълни.

*

Който е унищожил злото в себе си, постига избавление.

*

Божествената река тече нагоре.

*

Любовта е толкова величествено сияние, че поглъща всяко обяснение за себе си.

*

Човешката душа е огледало на Божественото, но тя е покрита с прахта на света. Работата на човека е да изтрие този прах и да възвърне своята истинска същност.

*

Светлината на Божественото е винаги налична, но само тези, които се издигат над материалното, могат да я видят. Истинската мъдрост е в това да виждаш невидимото.

*

Зло не съществува само по себе си, то е просто липсата на светлина. Когато светлината бъде възстановена, мракът изчезва.

*

Световете, които са били разрушени, са заложени в сърцето на всяко същество. Поправянето им е целта на човешкия живот.

*

Във всяко страдание и всяка трудност е скрита Божествена искра, която чака да бъде освободена чрез работата на човека.

*

Всички неща в този свят са частици от единното цяло. Всяка душа, всяко създание, всеки камък е свързан с голямата мрежа на съществуванието.

*

Целта на човека е да се завърне към своя източник. Всяка добра постъпка, всяка молитва е стъпка по пътя на това завръщане.

*

Душата преминава през множество прераждания, за да поправи всяко отклонение от Божествения план. Това е кръговратът на душите, който води до окончателното изкупление.

*

Божественото е навсякъде и във всичко, но човек трябва да отвори своите вътрешни очи, за да го види.

*

Знанието, което не води до вътрешно преобразяване, е само сянка на истинското знание. Истинската мъдрост се крие в Сърцето, а не в ума.

*

Човек трябва да осъзнае своето място в творението и да разбере, че всеки негов акт има последствия върху цялото мироздание. Само чрез осъзнаването и духовната работа можем да допринесем за възстановяването на божествения ред.

*

Световете се създават и разрушават постоянно в духовния план, но в този процес човекът играе решаваща роля, тъй като действията му влияят на това дали световете ще останат цели или ще се разпаднат.

*

Всички души са свързани с корените на Божественото. Когато човек върши добро, той възвръща изгубените частици на душата си обратно към своя корен.

*

Божественото създаде празно пространство в себе си, за да направи място за света. Това е тайната на цим-цум – свиването на Бога.

*

Истината не е на повърхността, тя се крие в дълбините на битието. Само тези, които са готови да се спуснат в тези дълбини, ще я намерят.

*

Всяко спускане в тъмнината е необходимо, за да може светлината да се прояви още по-ярко. Това е законът на противоречието.

*

Светлината на Божественото е прекалено ярка за света в сегашното му състояние. Чрез своите дела, човек трябва да помогне на света да стане способен да я понесе.

*

Мистерията на Божественото е в неговото скриване. Бог се крие, за да може човекът да го търси и чрез търсенето да се приближи към Него.

*

Душите, които се стремят към единение с Божественото, са като искри, които се връщат към големия пламък.

*

Най-дълбоките истини на Божественото не могат да бъдат изразени с думи, те трябва да бъдат преживени.

*

Любовта е – святост в чувствата, светлина в ума, безпределност в душата, дълбина в Духа. В най – голямото изпитание човек трябва да се отрече от себе си, за да придобие Бог в себе си. 

*

В Бог няма пътища, има само една велика Любов. И истинският човек е Любов. Ослепителната слава на Бога е скрита в неговата любов. Срещата с Него е поразяваща, тя преобразява човека завинаги. 

*

Бог е създал света и се е скрил от него, за да осъществи едно много по – висше Единение. Целта му е не онова, което е било някога, сега с опит, с осъзнаване, със завръщане тотално и завинаги – без падение. Светът съществува, защото Бог се е ограничил.